Муанг Нгой (Muang Ngoy) е много малко място. До него се стига само с лодка.
Отдалече го разпознаваш по няколкото ресторантчета накацали по брега на реката.
Преди това по брега видяхме само няколко бамбукови постройки, много дървета - някои потънали в средата на реката и само короните им стърчат, и тук-там плажуващи семейства бизони.
А навсякъде на хоризонта - безкрайни планински вериги с тропически гори.
Северен Лаос. Толкова зеленина и толкова много прах! Как е възможно!
Снощи нощувахме в едно много прашно село - първото над Муанг Нгой, чието име не знам (а и го няма на картата). Бяхме тръгнали към следващото село, но объркахме пътя, стана тъмно и се върнахме. Останахме да спим в бунгало при едно семейство, защото бяхме уморени и не ни се търсеше място за палатка.
Бяхме се запътили към тези селца по препоръка на едни приятели италианци.
Но много по-късно разбрахме, че още някъде в началото сме тръгнали по различен от техния път и сме си организирали съвсем различно приключение със съвсем различни селца.
Следваме широкия черен път от Муанг Нгой нагоре и навътре в планината към прашните селца. А когато нямаш очаквания и крайна цел, всяка посока на кръстопътя е вярна.
Рано сутринта тръгваме към второто село и лесно го намираме, щом прецапваме реката.
Казва се Хой Бор (Hoy Bor). По-хубаво е от първото и не чак толкова прашно. В него живеят 47 семейства.
Хапваме вкусна супа в едно от двете ресторантчета.
Лукът е сладък като мед, а в салатата има и едни зелени растения с жълти цветчета, които май ми стават любими. Всичко е просто, но много вкусно! Отгледано тук, на село.
В Хой Бор няма улици и както обикновено всичко е в прах.
Къщите са от бамбук, с дървени греди за основи и с ламаринени покриви. Нявсякъде щъкат деца, жени с бебета, кокошки с пиленца, патки с патета, свине с прасенца...
Къщите са от бамбук, с дървени греди за основи и с ламаринени покриви. Нявсякъде щъкат деца, жени с бебета, кокошки с пиленца, патки с патета, свине с прасенца...
Децата играят в реката заедно с патетата и прасенцата.
Кучета се излежават в прахта или мързеливо ходят от точка А до точка Б и обратно.
А музиката в селото идва от хилядите птици, стотиците петли (от сутрин до вечер пеят - май докато не ги заколят) и от транзисторчетата с народна музика на местните хора.
Днес около 20-30 мъже са се събрали да разрушават стара къща и да строят нова. Тъкмо събориха последните стари основи, когато минахме. Вече хапват вътре в ресторантчето, на чиято тераска сме и ние. Всички са седнали на земята, а жените им поднасят местни вкусотии, току-що сготвени навън на огъня.
Добре дошли в кухнята на ресторантчето.
Жените са запретнали ръкави и поли и са клекнали или седнали на миниатюрни столчета в прахта да приготвят богат обяд - зеленчуци и месце, за работниците.
Хората живеят доста бедно, но такъв е животът тук. Труден. Оскъден. И прост.
Всеки турист за тях е източник на пари. Защото други източници на пари почти няма. Това е разбираемо, но уморително.
Често се оказва, че ако не си готов да консумираш нещо срещу пари, културният обмен е почти невъзможен. Хората не говорят английски, особено в подобни малки селца.
А щом не говориш техния език, не можеш да им обясниш кой си, от къде идваш и защо си тук.
Не можеш да се сближиш с тях - и отношенията ви остават само на едно много повърхностно търговско ниво.
Сякаш туризмът е опорочил всичко и е промил мозъците на хората.
И мястото на белият чужденец е някъде в портофейлите им, но не и в сърцата.
Предполагам и двете страни имат вина за това. Много чужденци наистина се държат странно, щом попаднат на такива места. Сякаш отиват в зоологическа градина - искат всичко да снимат, да пипнат - и съответно са готови да си заплатят за шоуто.
Местните са се научили, че за всяко нещо чужденците плащат огромни пари (огромни за Лаос, но за Западна Европа - смешни) - и така се е завъртял един кръг... Един кръг, в който на здраво стъпилия на земята източноевропеец изобщо не му се влиза (дори и да има пари за това)!
След като хапваме в ресторантчето, нарамваме раниците и тръгваме по-нататък.
И малко по-късно откриваме, че по-нататък всъщност няма.
След селото пътят свършва и ние решаваме да тръгнем през оризовите поля, за да видим чака ли ни нещо интересно в тях или отвъд тях. Искаме да прекараме няколко дни на палатка, без да харчим пари (които вече и без това нямаме), на някое диво, райско място близо до поточе.
Намираме точно едно такова чудо чудесно - на края на оризищата и на входа на джунглата. И там прекарваме последните си дни в Лаос. Ама то си е за отделна история...
След това отново слизаме в Муанг Нгой, за да хванем лодка и продължим към Виетнам.
А в Муанг Нгой ни очаква изненада..
Още на входа на селото ни спират група мъже с калашников и един военен.
Не разрешават да влезем в селото, сочейки една бяла корда, опъната над главите им. И автоматите си.
Не разбираме какво става и много се ядосваме. Изгладнели сме като вълчета - а това препятствие ни спира само на минутки разстояние от евтиното ресторантче в селото, в което ни чака нудълс и ориз със зеленчуци.
Оказва се, че трябва да чакаме цял час!
Това ни съобщава един френскоговорящ местен човек, който се появява откъм селото с двама туристи французи (на които пък не разрешават да излязат от Муанг Нгой).
Разказва ни, че причината за всичко е голям будистки празник, който се празнува веднъж годишно.
И точно в този един час веднъж в годината завардват изходите на селото и не пускат никого да влезе, за да не вкара някой зъл дух със себе си.
Цялото село празнува, а в храма - музика гърми, алкохол се лее, танци се вихрят!
Монасите едва успяват да затворят храма в полунощ - и мигновено цялото село утихва!
Ние прекарваме нощта на една пейка в заведението на млад швед, който преди повече от пет години се жени за девойка от Лаос и оттогава двамата въртят бизнес с туристи в селцето.
Жена му е малка по размери, но много бойна и за всичко иска пари.
Все пак шведът успява много дипломатично да ни помогне и да ни остави да прекараме нощта в заведението им, без да плащаме.
А и вечерта Лъчо спечелва донякъде симпатиите на опасната женичка, след като много театрално губи няколко игри на билярд - и успява да я насърчи и тя да играе по-смело и лудо, не за победа, а за наслада. Други гости на заведението, все играчи на билярд, също се увличат по настроението и лудостта му - и около билярдната маса настава веселба.
А на сутринта...
На сутринта хората от селото са облечени с празнични дрехи и се нижат на дълги върволици към храма да поднесат своите дарове.
Главната улица на Муанг Нгой.
Всяка сутрин шведа и лаоската организират в заведението си шведска маса за туристите. А то е разположено на ключово място - на кръстопътя на двете главни улици в селото - едната води към пристанището, а другата - към храма. Сутрин домакините нареждат шведската маса и застават на входа на заведението да привикват клиенти.
Семейството, с трите си малки дъщерички, живее в една-две стаички, които са част от заведението. Момичетата са там по цял ден - да помагат, пречат и да се забавляваха с гостите.
Най-голямото момиче води най-малкото на разходка.
А после го предава в ръцете на най-косматия човек наоколо.
Средната госпожица е на улицата и, докато чака гостите, решава да опита от нарязаните плодове.
No comments:
Post a Comment