January 16, 2017

Даровете на една кражба - Ванг Виенг, Лаос


Ванг Виенг (Vang Vieng) не ни очарова от пръв поглед, 
но остави дълбоки следи в сърцето ни.


Природата тук е уникална. 
Равно, равно и изведнъж изникват острите карстови планини с непристъпни стръмни склонове, обрасли в зеленина. Вълшебни са! 
Току огряни от слънце, току похлупени от някое облаче или едва-едва подаващи се изпод тежката тропическа мъгла. 

Не можеш да се наситиш да снимаш... 

Всеки път, щом погледнеш нагоре, имаш чувството, че пейзажът е различен и сенките на скалите са много по-драматични... Ох, и как се е разстелила онази малка пелена от облачета точно там...


Градчето обаче е малко, кално и грозно. И много, много туристическо. 
Няма нищо освен няколко улици, а всички сгради по тях са предназначени за туристи. Кафенета, барове, ресторанти, туристически агенции, хотелчета и хостелчета.

По улиците всички са чужденци. Хората в Лаос наричат Ванг Виенг "града на западняците" и са прави - освен природата тук няма нищо автентично. Дори местни хора почти не се виждат. 


Освен планините, основна туристическа атракция е и неголямата река Нам Сонг (Nam Song), която минава през градчето и в чиито води се случва голяма част от купона.

Нещото, което ние не знаехме преди да се озовем тук (всъщност, не знаехме нищо освен името на града и че има планини), е че сред backpacker средите вече повече от 10 години Ванг Виенг е известен като столицата на гуляите и дрогата в Лаос, а може би и в цяла Югоизточна Азия. 

Много туристи посрещат утрото на каяци. 
Но най-предпочитаното нещо е така нареченият "tubing" - взимаш под наем вътрешна гума на трактор, качваш се на камионче, което те кара в горния край на реката, и цял ден се носиш по течението седнал в гумата, като от време на време спираш на някой от баровете по брега, за да се почерпиш - и то без да ставаш от гумата. Голям купон!

Близки срещи от третия вид - туристи и местни имат различен подход към реката

Сега този тюбинг е съвсем лежерно и спокойно занимание. Но не винаги е бил такова.
Преди години, когато Ванг Виенг си спечелва славата на парти градче, по реката е имало много повече заведения и плаващите в гуми младежи са се черпели до самозабрава. А понякога и до смърт. 

Идва момент, в който броят на удавени пияни младежи надвишава 20 само в рамките на месец-два. Тогава чуждите посолства оказват натиск над местните власти и повечето заведения по реката са затворени.

Сега и пушенето на трева и други опиати е много строго контролирано. Продажбата и употребата им е разрешена само в някои заведения, които имат специален лиценз. А хванат ли те с марихуана извън тях, искат глоба 500 евро и не ти дават мира, докато не си платиш.



Ден първи

Слизаме от автобуса и почти веднага ни става ясно, че сме се озовали на място, на което нямаме място.
Прекосяваме гъмжащите от народ и заведения улици и минаваме по едно мостче, търсейки природа. Трябва да намерим място за палатка - ще останем за вечерта, а после ще му мислим накъде и как ще поемем.

Норвежецът Ларс е първият, с когото ни се приисква да се запознаем. 
Разпитваме го за мястото, а той ни посочва оризовите поля от другата страна на реката. Опъваме палатка там и се връщаме при него и огънчето му. Оставаме в компанията им цяла вечер.

Ларс си е купил парче земя във Ванг Виенг преди време и сега тъкмо приключваше строежа на едно голямо бунгало. Или по-скоро къща, но само с една стая и с тоалетна. Всяка година прекарва тук по няколко месеца, през зимата.

Занимава се с музика. Композира и рапира. По-голямата част от работата му е в Европа, с други музиканти. 

Баща му от години има малко семейно хотелче тук, един от първите чужденци в туристическия бизнес. Женен повторно за жена от Лаос.

Къщичката на Ларс, още в процес на строеж, и Ларс - момчето в зелено


Ден втори - Уолтър

На следващия ден срещаме италианеца Уолтър. И той като нас отказва да плати, за да се изкачи на едно хълмче с гледка. Ние решаваме, че е наш човек и тръгваме да го догоним. 

Сприятеляваме се мигновено. И двамата с Лъчо веднага тръгват да купуват трева от човека до храма. После засядаме в JaiDee's, без да мръднем оттам до късно през нощта.

Особено място е барът на Jai Dee (в превод - добро сърце)! 
Привлича те и те задържа със силата на черна дупка. Която обаче е пълна с цветове и вълшебства! Вълшебни гъби и шейкове, трева, хашиш, опиум, специални алкохолни напитки... и всичко съвсем натурално, произведено от собственика!

Шаренийки и игри в JaiDee's


А нашият нов приятел Уолтър живее в Брайтън, южна Англия. Наскоро е загубил работата си като стюард в малка чартърна авиокомпания. И сега е на път към нещо ново. Пермакултура. Записал е да се изучи по темата в Англия, а тук в Лаос отива на двуседмичен пермакултура курс в Sae Lao - една екологична ферма до Ванг Виенг.

Хълмчетата с чудни гледки, но и с върли пазачи


Ден трети - на моторче


 На третия ден Уолтър тръгва за фермата, а ние следваме тук-тук-а му с моторче. Искаме да разпитаме как стои въпросът с доброволчеството в Sae Lao, примамени от идеята да понаучим нещо за пермакултурата.

Но се оказва, че всеки доброволец там плаща по 9 долара на ден, за да доброволства! Като прави и еднократно дарение от 35 долара!
След тези новини ние си подвиваме опашките и си тръгваме нататък. 
Този тип "доброволчество" се оказва много скъп за нас.


Обиколяме тук-там с моторчето, искаме да посетим някоя пещера, но след като се оказва, че навсякъде се плаща, намираме хубава сянка до реката и влизаме да се изкъпем. Скоро се появяват и група деца. Момчетата се къпят голи, а момичетата - винаги с дрехи. И много се смеят. 

Щом виждам как започват да си сапунисват косите, веднага вадя едно домашно лавандулово сапунче и започвам да сапунисвам и моята (вече имаше нужда). А Лъчката, барабар Петко с жените, ни последва без много суетня.

Още малко снимчици на пътища и природа...

планини...

джунгли...

и децата на природата и пътищата!

А ето ги и корейците!
Превзели са Ванг Виенг и се движат на огромни стада.
Разказаха ни, че година по-рано някакви телевизионни звезди от Южна Корея (така наречени селебритита) посетили Лаос и дори май снимали нещо като Биг Брадър във Ванг Виенг.
Оттогава насам броят на корейски туристи, предимно младежи, расте главоломно.
И всички посещават точно тези места и се отдават на точно тези забавления, които са видели по телевизията.

Но да се върнем на българчетата с моторчето...

Преди залез поемаме навътре в планината - някъде към красивите водопади (които също се плащат), ама не стигаме до тях. Правим извънредна спирка в нищото, за да хапна нещо. И още докато беля една краставичка, се появяват новите ни другари - две момчета на моторчета, едното с превързани ръка и крак. Отминават ни, но след малко се връщат и спират при нас.

Раненото момче, паднало с мотора, е Ерик от Калифорния. А спътникът му - индиецът Капил.
Веднага се завърта и един джойнт. И се започва един лаф и една смехория - леле, майчице! - запечатани грижовно от записвачката на Лъчо. 

Когато се стъмва, поемаме обратно към града - право в JaiDee's. 
Идва и още един симпатичен индиец, Самит, и се започват сладки приказки за Индия и всичките й 29 щати, които са много различни и говорят различни езици, та понякога индийци от различни краища на страната могат да се разберат само на английски!

Питам как така, след като всички региони са толкова различни, Индия не се е разпаднала на малки парченца земя. Нали в Европа е така, че всяка малка територия (малка особено на фона на Индия) иска независимост, нищо че споделя общ език и история с държавата-майка!

Всички индийци вярват, че принадлежат към древна Индия - разказаха момчетата - и тази вяра е толкова силна, че крепи една от най-големите страни на света цяла! 

Колко невероятно и колко романтично! Какви идеалисти са тези хора - мислех си аз тогава.
(А месеци по-късно, когато стъпих на индийска почва и се слях с духовете, душите, световете, боговете, цветовете, ароматите, традициите, езиците, разтворените широко очи и сърца на местните хора, започнах малко по малко да разбирам и много по много да усещам, че тук става въпрос за нещо много, много специално...)


Ден четвърти - кражбата излиза на яве

Планът беше да си тръгнем днес. Но за първи път сутринта е толкова спокойна - без викове на туристи от туровете с каяци още рано-рано по изгрев. И решаваме да останем още ден край реката и палатката и да помързелуваме. 

После Лъчо слиза до реката и - хоп, изненада! Вижда на отсрещния бряг калифорниеца Ерик, който също трябваше да си е тръгнал днес. Прецапваме реката с надигнати поли и панталони и пак прекарваме един вълшебен ден заедно. Много светло и смислено момче - а Лъчката не спира да се диви, че имало и такива американци, хихи!

На другия бряг на реката с Ерик

По едно време решаваме да мръднем от реката и да се разходим. Отивам да взема компютъра, за да посетя и едно интернет кафе, ама не го намирааам... Виквам Лъчо да търси и той.

Оказва се, че сме останали не само без компютър, но и без киндъли, без хардиск и без доста пари, еквивалент на три месеца пътуване в наш стил. Не се ядосваме или отчайваме. Веднага се организираме да потърсим помощ. А аз съм някак си уверена, че с питане всичко става и няма как да не открием крадецът в това малко селце...

Става ми малко тъжно за снимките на хардиска, но си казвам, че такъв е животът. 
А особено щом съм избрала такъв живот - на пътя, трябва да се науча да не се привързвам към вещите си. Да съм свободна. И лека - без неща, без грижи, без съжаления.. 
А единственото, което да ме заземява, да е пълното с богатства и приключения сърце.

Колкото до другите вещи, все пак всичко се купува с пари, а пък пари се изкарват. 
Но времето, загубено в неприятни емоции, не можеш да го върнеш...

Още повече че вината беше наша. Вчера тръгнахме с моторчето и оставихме всичко в големите раници в палатката, за да не ни тежи. Някой явно знаеше, че бивакуваме там и много внимателно беше преровил чантите и взел всичко, което му хареса, без да остави никакви следи. 

Не ни е за първи път да оставяме ценни неща в палатката. 
Миналата година три месеца из Мароко редовно оставяхме два компютъра и киндъл в палатката, докато правехме преходчета през деня. Никога не сме имали проблем. 

А и когато си избрал да пътуваш по този начин, трябва да имаш вяра, че всичко ще е наред и че хората са добронамерени. Иначе... иначе закъде си тръгнал...

Ако се съмняваш, просто оставаш вкъщи - или в хотела.

Но сега бяхме подценили обстоятелствата и хората на това място. 
Направили бяхме грешка. Или пък бяхме получили урок. А може би и знак...

Връщаме се при Ерик и му разказваме какво е станало. 
Новият ни план е да останем във Ванг Виенг, докато не открием нещата си. 
Струва ни се невъзможно да изчезнат безследно на такова малко място, където всички се познават и със сигурност на много хора е ясно кои са виновниците.

Отиваме до норвежеца Ларс да поискаме съвет. Той ни праща при едно местно момче, Джоуи, което има хостел до хотелчето на баща му. Джоуи казва, че постоянно стават кражби в хостела му и той винаги предупреждава гостите да не оставят нищо ценно. А полицията изобщо не помага. Неговият телефон също изчезнал вчера - от тезгяха на бара в хостела.

Отиваме до полицията с големи надежди. Но получаваме нула съдействие.
Започват да се карат, че е в Лаос бивакуването е назаконно и щом сме извън закона, отговорността е наша. А ние не търсим отговорност от тях - само помощ, защото все пак са туристическа полиция и няма към кого другиго да се обърнем.

Подаваме жалба и обещаваме да идваме всеки ден, за да видим какво правят по нашия случай. 
А те ни забраняват да спим на палатка и казват да се преместим в хотел.


Следващите дни предстои да разберем, че това всъщност не е туристическа, а антитуристическа полиция. Из целия Ванг Виенг стават кражби всеки ден - не само в нашата палатка в полето, ами и в най-скъпите хотели и къщи за гости.

Единственото нещо, което вълнува полицията обаче, е кой пуши трева. 
В Лаос пушенето на трева е забранено - и ние вече бяхме претърсени във Виентян, но тогава все още нищо не подозирахме за размерите на този бизнес и водещата роля на полицията в него. 

Във Ванг Виенг има две заведения, едното от които JaiDee's, на територията на които всичко е разрешено, защото плащат на полицията за специален лиценз.

Полицаите имат хора навсякъде. Знае се кой турист къде си е купил джойнтче, къде го е извадил и запалил. Един ден в участъка срещаме италианец - трепери от страх, целият червен, бяха го хванали да пуши трева. Искат му 500 евро, за да го пуснат, а той няма пари. Свалили са на 300, но той пак не може да плати. Сега се гласят да го карат в полицията в столицата Виентян. 

Италианецът се скрил в един храсталак нагоре по реката да си изпуши джойнтчето и след малко се появили шест цивилни полиции, за да го арестуват! Шест! А после твърдят, че не знаят кой е откраднал нашите неща!

През следващите дни така и не получаваме никаква информация относно нашия случай, но постепенно разбираме всичко за бизнеса с трева, който полицаите завоалирано въртят и контролират, печелейки хиляди евро на ден от глоби на туристи. 

Бързо ни става ясно, че полицията знае всичко, но няма интерес да ни помага. Дори започваме да подозираме, че някой от техните агенти е откраднал парите и вещите ни. Но нищо не можем да направим...

Вечерта се разделяме с Ерик, след ден пълен с полицейски приключения и частно разузнаване. Бяхме обиколи всички познати хора и кръчми, за да разнесем мълвата. 

На изпроводяк Ерик казва, че сме много дзен - и че цялата случка и начина, по който сме реагирали, са избистрили много неща в главата му. На наше място щял да изпадне в ужас и да потъне в депресия поне за седмица - ако нещо се случи с компютъра му:)

Е, това не беше всичко. Прибрахме се да спинкаме, само за да открием, че този път някой беше разкъсал палатката ни с нож (не че е била заключена!), изтърбушил всичко от раниците и откраднал още неща - челник, кабели и телефон (който така и не ползвахме).


Дните след кражбата

На следващия ден отидохме при Бен от Earth бар. Преместихме се у тях и започнахме да обядваме и вечеряме в Earth. А в замяна помагахме на Бен да рекламира бара. 


Бен е от Манчестър, но стана нашето ангелче тук в Лаос. Един от многото ни:)
Толкова сладък и симпатичен човек. Помагаше ни по какъв ли не начин. Живее във Ванг Виенг повече от година и е управител на Earth. Има приятелка от Лаос, която обаче живее във Виентян, та понякога пътува до там, за да се види с нея.

С Бен в Earth

Неговият Earth е специален бар.
Бяхме го забелязали още първите дни и вече се познавахме с Бен преди случката.

Всичко в бара е от рециклирани материали - гуми, бутилки, тухли, дърва.
Направен е преди година-две с помощта на доброволци - туристи като нас.
Предлагат вегетарианска храна, която иначе е трудно да откриеш във Ванг Виенг, но не само.

Бен с готвачите на Earth и момчето за всичко 

Заведението е на открито, над реката, със страхотна гледка към планините и залеза. 
В средата има огнище с жив огън, който всяка вечер стъкмявахме, за да приласкае нуждаещите се от топлинка души. 

Снимчица с млади южнокорейци и двойка симпатични италианци от света на киното - тя е режисьор, а той актьор. А зад нас е огнището на Earth.

Джем сешън на гостите на бара

Има и музика на живо. Алекс, приятел на Бен, от Лаос, но осиновен и отгледан във Франция от французи, свири на китара и пее. А когато вечер е натоварено, помага на Бен. И вместо него, или пък редом с него, на сцената са поканени да застанат всички музиканти, които са сред гостите на заведението и имат желание да се изявят и повеселят.

С Бен и Алекс на изпроводяк - пред къщата, в която ни приютиха

Нашата задача в Earth бе да раздаваме флайери на туристите, приканвайки ги да посетят бара.

Всяка сутрин ходехме в полицията, а преди обед чакахме автобусчетата с новопристигащи туристи да им раздадем флайерчета. 
Но не на всички, а само на тези, които ни харесат:)

И приключението ни във Ванг Виенг стана съвсем различно. 
Спряхме да се носим по пътя и останахме на едно място, заплувахме из водите на местния живот.

Започнахме да пътуваме от човек до човек до човек. 
Да научаваме историите на хората, както и по нещо ново за своята история всеки път, когато я разказвахме. А това се случваше по няколко пъти на ден...

Много интересно как така точно, когато мислехме, че сме изгубили много, започнахме да получаваме много. Изчезването на нещо материално, отвори място за толкова много нови емоции и добринки!

Всички, на които избирахме да дадем флайер, се оказваха много отворени и симпатични хора. Спират, усмихват се, задават въпроси - и до вечерта вече сме приятели и се срещаме отново в Earth.

Така срещнахме двамата французи, Стиг и Софи, които пътуват за вкъщи след едногодишен престой и работа в Австралия. Софи е родена във Франция от португалци. Стиг също е роден във Франция, но от норвежка и виетнамец. Той е композитор, китарист. Казва, че ако музиката, която композира, му хареса, запомня я завинаги. Не е забравил дори първото парче, което е написал. Имал е група за около две години, издали са два албума, но не му харесвало, че трябва да се продава и се отказал. 

Казва, че музиката не принадлежи на определен човек, а е за всички. 
Без значение кой я създава, кой я свири и кой я слуша. Затова не трябва да се продава и купува. Нейната природа е да е свободна и достъпна за всеки, който има нужда от нея и иска да й се наслади. Много красиво вярване!

А това е японецът с тениска на Бийтълс

Музикант. Свири Джими Хендрикс. 
Щом разбра, че сме от България, родината на киселото мляко, поиска да се снима с нас! 
А ние го поканихме да дойде да свири в Earth.
Той беше толкова щастлив! Свири дори и на хармоника!
Като си тръгна, много благодари. А затова, че сме го били спрели на улицата и поканили да свири в бара, благодари специално с много дълбок поклон. Арегато!

Срещнахме и двама по-възрастни от нас французи, двойка, много симпатични и весели, които всяка зима пътуват из топлите краища на света. Сега обикаляха с моторче и ни казаха за едно голямо езеро между Ванг Виенг и Виентян, където няма туристи и става за къмпинг.

Запознахме се и с французина с моторчето, на когото също бяха откраднали всичко. 
Когато го видяхме с толкова изплашена физиономия на улицата, решихме да го заговорим, разведрим и поканим в бара. А той, като чу нашата история, ни разказа и своята. Тъкмо пристигнал и се настанил в къщата за гости. Излязал на терасата да изпуши цигара, а когато влязъл пак вътре, раница му с целия багаж, все още не разопакован, била изчезнала. Добре, че носел в джоба си портофейла, документите и телефона си.

Той не говореше английски, но с Лъчо се разбираха идеално на френски. Много ни хареса - а и ние го харесахме - и всяка вечер минаваше през бара да ни види, да разкаже какви красоти е открил с моторчето през деня и да ни почерпи с чаша вино или биричка. Вече беше толкова щастлив и преобразен - забравил за кражбата и стреса покрай нея - и пълен с красиви преживявания.

Беше на 52, но изглеждаше с 10 години по-млад. Живее в Алпите, на границата със Швейцария, и прави часовници за Swatch.

Един ден от автобуса слезе слаба жена с дълги руси расти и се запъти право към нас, доста шашната - явно и тя имаше други очаквания за Ванг Виенг и не беше подготвена за лудницата наоколо. Беше рускиня и много се зарадва, че се казвам Искра. Първите й думи бяха молба да й помогнем да си намери хостел - и ние оставихме останалите туристи и я поведохме към най-хубавия и евтин хостел, който знаехме, близо до нашия Earth. 

Тя не говореше много английски и ние помолихме за стая с изглед към изгрева и планините - тя си мечтаеше да прави йога сутрин. Имаха точно една като за нея. Следващите дни тя беше много щастлива и често ни намираше в Earth. А веднъж ни донесе три чанти с плодове - като благодарност за добринката. 

Нейните дарове дойдоха само час, след като ги пожелах! 
Тези дни всички ни черпеха с нещо - бира, винце, трева и всякакви други омайващи благинки. Но точно по тях аз много не си падам. Вървяхме по улицата и казвах на Лъчо как ми се ще вместо с бирички и трева, някой да ни почерпи с манго, папая или някое друго плодче... 

След това мое пожелание, пристигнахме в Earth, и се появи развълнуваната рускиня с чантите с плодове! Щях да се разплача:)

(По това време вече за нищо не харчихме пари заради кражбата, а пък Бен ни черпеше с прекрасно ядене в Earth, както и с пиене, в замяна на помощта ни).

Една вечер най-сетне срещнахме и две българчета - Моника и Рони
Много, много симпатични! Те просто дойдоха около огъня в Earth - и аз направо се стъписах, като чух български току до мен! Голяма изненада!

Изкарали две години в Австралия - със студентски визи. Сега тръгнали да пътешестват и да се прибират бавно и полека към България, че носталгията ги подгонила... Но в Австралия много им харесало и не изключват възможността пак да се върнат там някой ден.

От осем години са заедно и вече им се иска да имат бебе, също както и на нас:) 
Рони каза, че майка му го родила на 43. Първо и единствено дете. Родителите му били заедно много години, без да успеят да имат деца. Тъкмо се развели, когато разбрали, че майката е бременна, и пак се събрали.

Рони и Моника останаха малко по-дълго във Ванг Виенг, за да можем да прекараме повече време заедно. Казаха, че и във Виетнам срещнали двойка българи, с които изкарали страхотно. Заедно се съгласихме, че има нещо специално в нас, българчетата:) 
Не с много хора можеш да проведеш дълбоки и смислени разговори и все пак да се забавляваш и да се чувстваш специално.
На тях им бяха омръзнали разговорите със случайни познайници по хостелите - все едни и същи въпроси, все едни и същи отговори... И хората масово изреждали местата, на които са били, като трофеи.

Втората ни разходка с моторче беше с израелците Ним и Гал.

Те бяха от пермакултура курса на Уолтър. 
Живели много време в Африка и влюбени в Кения. Ним е хидроинженер и участвал в различни хидропроекти там, работейки за неправителствени организации.

По време на разходката открихме хубава река, в която се къпахме и дори правихме кални бани.


Охо! Щях да забравя двамата финландци!
Ние, българите, сме специални - ама такива специалитети като финландците просто няма! 
Неописуеми са! Толкова различни, сякаш от друга планета...
Тези, нашите, много милички и цветни! Винаги в добро настроение и често не просто ходят, а танцуват. 

Идват във Ванг Виенг май почти от 10 години. И то само заради JaiDee's. 
Обикновено я са хапнали гъбки, я пуфнали хашиш, опиум, тревичка или нещо друго вълшебно.

И винаги, ама винаги в добро настроение! 
И двамата работят доста тежка работа във Финландия - строители на пътища - и почти нямат почивен ден дори и през дългата зима. Затова с нетърпение чакат да дойде време да избягат от нея и да отлетят към топла Югоизточна Азия, където да потънат в заслужено рахатче за около месец.

С едно от филандчетата в JaiDee's


Сутрешното лице на Ванг Виенг

Станахме в 6. Бързо пийнахме прашец, водица и медец. Хапнахме манго и банан. И излязохме на улицата - точно, когато слънцето излизаше иззад планините, а един закъснял балон се пълнеше с топъл въздух и неуверено се издигаше да догони другите.


Уличката до реката беше превърната в пазарче.
Ето къде били всички местни хора!
Жужащи около струпаните вкусотийки, необезпокоявани от чуждоземците, които все още похъркват блажено из хотелските стаи.


Продавачките бяха подредили по земята салатки, плодчета, рибки и рачета, които още мърдаха.
Добро утро, Ванг Виенг, не бяхме виждали до сега и това ти лице!



А това е мостчето на реката, по което минаваш на другия бряг и продължаваш към Sae Lao, Синята лагуна и пещерите. То е единствено, по което могат да преминат коли и моторчета в тази посока. И разбира се е платено.

Казват, че по време на дъждовния сезон реката приижда и често го разрушава. Всяка година се строи ново и затова събират пари.

Скалите в черно и бяло... 


И в цветовете на вечерта...

Лека нощ, Ванг Виенг!
Но лека ли ще е нощта:)


2 comments:

  1. Чудесна история и много хубаво разказана - браво, Искре! Искаме още! Ех, размечтава се човек за пътешествия и свобода...

    ReplyDelete
    Replies
    1. Ех, Ралице моя, благодаря ти!
      Изчезването на малкото компютърче е май основна причина за забавянето на всички историйки. Нямаше на какво да пиша...
      Но пък затова се появиха още повече неща за писане :)

      Delete