Името на Виентян (Vientiane)
произлиза от санскритската дума за сандалово дърво.
Но хората в Лаос му казват 'лунния град', тъй като на лао 'луна' и 'сандалово дърво' се произнасят по един и същ начин.
От архитектурна гледна точка столицата на Лаос не е нищо особено,
но има нещо много симпатично в атмосферата на града.
Чувстваш се очарован от нещо невидимо за очите, което те мами да поостанеш още малко.
Патуксай (Patuxai), или Арката на победата, е построена в чест на загиналите в борбата срещу Франция за независимостта на Лаос. Арката си има и прякор - 'вертикалната писта', тъй като навремето американците са дали пари на правителството за летище, а то си е построило арка.
Виентян е малък, с огромни булеварди в центъра, много храмове и монаси и не чак толкова много туристи. Има чудесна алея за пешеходци и велосипедисти по река Меконг и пясъчен
плаж, който е идеален за палатка.
Един ден обядвахме sticky rice и манго на плажа. Гледахме как ученички в униформи идват по двойки, по тройки до реката да си правят снимки - и им се радвахме. Няколко младежи с шарени тениски и шорти се приближиха и попитаха откъде сме.
Сигурно си мислите, че е много просто да обясниш, ама България е тъмна Индия за повечето хора по тези земи. Дори името не са чували и винаги повтарят след нас нещо, което има много малко общо с думата 'България'.
Но вече сме свикнали с това и си имаме репертоар - много малка държава, близо до Турция и Гърция, нали ги знаете тях, и много красива, ама бедна (това последното винаги казваме в опит да омилостивим търговците, които щом видят бял човек и вадят цени големи колкото американци, французи или англичани).
Та питам аз момчетата от любезност да кажат и те откъде са. Мислех ги за местни туристи от друг град. А те отвръщат, че са от отдела за борба с наркотици на виентянската полиция. Английският им не беше особено добър, та мина още доста време в опити да ги разпитам за живота и работата им, докато стане ясно, че всъщност те са дошли да ни разпитат и претърсят за трева и наркотици.
Стана ни весело и се съгласихме на драго сърце, въпреки че въпросните момчета изобщо не приличаха на полицаи и не показаха никакъв документ за самоличност. Пък и нали бяхме чисти.
Е, тепърва ни предстояха още много близки срещи с особеностите на местния национален лов за наркотици,
но затова - друг път :)
Та, да се върнем на Виентян.
Повечето туристи идват тук от Тайланд, по така наречения Мост на дружбата (Friendship Bridge), само защото тайландската им виза е изтекла и трябва да пресекат граница, за да я обновят.
Но си струва да останеш повечко - дори и само, за да си починеш от пътуването, да срещнеш шарени пътешественици и да обмениш ценна информация с тях. В нашия случай и да се поизкъпеш след десетдневно стопаджийство и номадстване из североизточен Тайланд.
Ако в Тайланд, и особено в големите му туристически центрове, бяхме малко като изгубени, тук някак си се намерихме и намерихме много сродни души и приятели.
Много туристи се качват на върха на Арката, за да се порадват на града от високо. Ние обаче сме от тези, които не тръгват нагоре, а плъзват по хоризонтала, за да опознаят града отвътре. А и качването на Арката струва пари :)
Въпреки приликата с Триумфалната арка в Париж, Патуксай е изрисуван с будистки и хиндуистки митологични същества и орнаменти.
Паметникът на крал Анувонг (Anouvong), последния крал на Лаос.
Взимаме колело под наем за около долар на ден и с нетърпение се гмурваме в препълнените улици.
Аз лично искам да предизвикам себе си - да оставя всички страхове и задръжки да паднат и да се влея спокойно и непринудено в неспиращото движение.
Нещо като бибиткаща медитация :)
Ето и скромният български принос към цветния поток от превозни средства - най-спокойно изчаква реда си :)
Хората отпред се возят на тук-тук - колоритните таксита на Югоизточна Азия.
Спираме за почивка в цветовете и сенките на Wat Si Muang - един от популярните и много шарени храмове в центъра на Виентян.
Толкова много ярки цветове и приказни статуи, че на моменти се чувстваме като в Дисниленд.
В храма чужденците разглеждат златните орнаменти и удраят шарените гонгове. Местните хора падат на колене, за да получат благословията на монасите.
А чистите котешки душици дремят в будистко блаженство.
Монасите от храма са се натоварили на един тук-тук и са готови за специална мисия.
А мисията на този тук-тук шофьор изглежда провалена
Нощният пазар на Виентян
Една от главните атракции в града. Улиците се затварят и се превръщат в шарен пазар и паркинг за моторчета. А само на няколко крачки е плажът на Меконг, която играе ролята на граница. От другия бряг на реката наднича Тайланд.
Нощният пазар през деня.
Чадърчетата и сергиите вече са сгънати и прибрани на количките, а количките паркирани на една огромна площадка, точно под терасата на нашия хостел. Някой ден от тази площадка ще поникне нова сграда и ще скрие хубавата гледка към пазара, реката и Тайланд.
Още няколко улични картини от нощен Виентян.
Или по-скоро вечерен. Тук всичко приключва преди полунощ. Пазарчето е разчистено, музиките са заглъхнали, улиците са пусти. Няма друг шум освен някое далечно монотонно караоке. Както и песните на комарчетата преди да си пийнат още малко от теб и да заспят.
Уличното изкуство на една Лъчка :)
На терасата на Ali's Hostel с канадеца Жан Марк, JM - нашият пръв приятел в Лаос,
с когото споделяме не само сегашното, но много минали и бъдещи пътувания. Около сутрешните цигарки и вечерното джойнтче на тераската.
Ех, животът е прекрасен!
Том от Франция. Вторият ни приятел в Лаос,
когото намерихме във Виетнамското посолство и веднага прелъстихме. Особено Лъчо със своите истории за номадския живот.
Том е само на 21, но вече е избрал подобен път, защото е усетил, че това е начинът да бъде себе си.
И има много, много въпроси към нас :)
Поканихме го на терасата на хостела, за да кажем заедно Чао на JM.
А после го изпратихме да опъне палатка на пясъците на Меконг и говорихме дълго, дълго за магиите във и извън нас, докато лакомите пясъчни мушици хапваха ли, хапваха крачетата ни.
На следващата сутрин Том дойде в хостела да се почерпим безплатно кафенце на изпроводяк.
За нас беше време да поемем на север, към Ванг Виенг.
Където отново срещаме Том след около седмица
и споделяме един с друг още много, много от себе си.
За толкова месеци пътешестване, Том бе единственото човече, което пътуваше като нас - с малко пари, но с много тежка раница. Спи на палатка и пътува на стоп. Харчи само за храна и вода. Затова и връзката ни с него стана много специална. Затова и пътищата ни се събраха. Няколко пъти.
Няма как да не се съберат отново някъде по света някой ден.
Лека нощ, Виентянче, и до скоро приятели от Лаос :)
No comments:
Post a Comment